The Hunt

art by Nora Ampova

by Elena Alexieva.
Translated from the Bulgarian by Yana Ellis

The fire engine arrived first. The dirt track, which the locals called Kokiche Street, was too narrow for it. The fire engine was like a toy – red, shiny and rectangular. The track wasn’t muddy, just dusty and overgrown with tall grass and all sorts of weeds. It trailed off in a self-proclaimed small dump for building materials, beyond it lay only the meadows. Even when it was silent, the fire engine commanded respect. Inside it sat four firefighters in dark-blue overalls, sweating profusely from the heat. A fifth man served as a driver, swearing quietly or silently because there was nowhere for him to turn and he would have to reverse later on.

Two police cars arrived shortly after the fire brigade. One of them was white with markings, the other an unmarked grey Škoda with worn winter tires and a dented rear bumper. Last to approach was the ambulance. It looked new and unused. The track was crammed, with no room to enter or leave.

The woman from the house on the corner up the street watched everything through the fence. A foreigner, she was planting flowers in her garden. Like the house, the garden was brand-new, in need of love, care and a human presence. This applies in equal measure to the living and the dead, but with the dead it is a little easier because they don’t move.

The firefighters, the policemen and the doctor from the ambulance gathered in front of the garden gate at the lower end of the street. The gate was rickety but locked. One of the plain-clothes policemen tried to force it open. The gate shook but didn’t give way. Because no crime had been committed, they were not allowed to force their way in. The firefighters took a tarpaulin and stretched it beside the fence. The doctor lit a cigarette. The men fussed in front of the gate like chickens waiting to be fed, whispering to each other. From the opposite garden peeked a large, sun-tanned old man in a tank top and shorts. The policemen called him over, and he readily crossed the track and went to them.

‘How long has it been like this?’

‘A long time.’

‘How long?’

‘Since last summer, more or less. But now he’s been there a few hours.’

The policemen let the old man go, but he didn’t leave. Kokiche Street hadn’t experienced such a curious and jolly event for a long time, or possibly ever.

‘Aren’t you going to…’

‘What?’

The old man shrugged.

‘I don’t know. Whatever’s necessary.’

‘For us to do something, he has to come out first. Otherwise, the law doesn’t allow us to do anything.’

‘Huh, bloody useless law,’ the old man muttered and this time he actually left, disappointed.

The lunatic sat on the roof under a faded beach umbrella that he had fashioned himself. He was a skilful and inventive fellow, whose parents insisted he’d gone mad from too much intellect. Deep inside he agreed with them and was proud of his intellect and his madness. They had suffered a great deal because of him. Twice a week they brought him food, leaving it by the fence because he wouldn’t let them in. Sometimes he took it, other times the village dogs ate it, particularly the foreigner’s dog, which she allowed to wander freely. It was as fat and strong as a bear and snarled at everyone. One time the lunatic fought with it over his food and lost. Since then, he had hated the dog and the foreign woman.

He was young and very chubby with painfully white skin that burned easily. That’s why he had acquired sun-lotion and ancient opera glasses that he was currently putting to his eyes to get a better view of the performance outside his gate. He didn’t want to miss anything and not having taken his tablets for a long time, he was in high spirits.

The plain-clothes policeman, the one who’d spoken to the old man, leaned over the fence and called:

‘Don’t be afraid. We mean you no harm. We just want to chat.’

The lunatic was silent.

‘Come down! You could fall.’

The lunatic remained silent. He was hot and had stripped to his pants. He looked like a huge snowdrift atop the roof of the big ugly house, which was strikingly reminiscent of the hulking National Palace of Culture, and which his parents had built in better times. He suddenly began screaming:

‘I have two university degrees! I cannot talk to you!’

Among the law enforcement officers there was no one with two university degrees and they fell silent, downcast. Only the doctor dared respond:

‘You can talk to me. I’ve studied medicine.’

But the lunatic paid him no heed. The foreigner continued watching through her fence. The seedlings she had just planted along the cobblestone paths glowed cheerfully even as they withered in the scorching sun because life and death attracted them equally on this summer’s day. She very much wanted to leave her property to get closer to the action, but she didn’t dare.

The lunatic used to enjoy throwing stones at her. He had accumulated a big heap of cobblestones that he’d wrenched from the garden paths, and whenever it came to self-defence or to attack, he had no compunction in using them. One time he even threatened to kill her and her dog and the cobblestone he had hurled at her left no doubt in her mind that he would carry out his threat. When she called the police, the same grey Škoda with the dented rear bumper turned up and parked in the middle of the street for a while before quickly leaving. The enforcement officer had explained to her that he could do nothing without a court order. Now, it seemed, the court order in question had been received, and the foreigner was dying of curiosity as to how it would be carried out.

That’s why, half an hour later, when the ambulance, then the fire engine, in reverse, crawled backwards along the track, she, like her neighbour the old man, felt disappointed. This country with its charming nature and welcoming natives was clearly ruled by total lawlessness if the authorities couldn’t deal with a lunatic who threatened her and her dog. Once, in her own homeland, the foreigner had had a girlfriend with a similar condition, but she took her tablets, didn’t climb onto roofs and most of the time lived in happy oblivion regarding her insanity.

The firefighters marched through the coarse grass and thorny brambles at the side of the truck. Sour, manly sweat dripped down their backs and their chests under the protective clothing, stinging them with a vengeance. They had put the tarpaulin away, swearing in quiet sorrow, like people who had crossed a desert, then were forced to return empty-handed. The foreigner crouched among the flowers and reconciled herself sadly to her task. No doubt the lunatic was triumphant in his fortress.

 There was more than one ugly house on Kokiche Street, but none were comparable to his. It was the largest, shaped like an irregular polygon composed of other polygons jammed against each other as if by force. Due to this architectural peculiarity the roof was a flat concrete surface, in which the lunatic had already drilled several holes. He was planning to build a swimming pool, which explained the beach umbrella. The lunatic’s house looked even crazier than him; it had swallowed so much building material and money but remained unfinished. Now it stood, ashen and unnaturally swollen in its angularity, patiently awaiting its demolition by a strong enough earthquake so its soul could go free. It would have quite a wait, though, since among other things it had swallowed a great deal of concrete.

The lunatic’s triumph didn’t last long. He had a defenceless heart, which from time to time reminded him of its existence in such a way that he wanted to tear his chest open, pull it out and put it in a safer place. Once he even tried to cut himself with a knife, but fearing the pain, he only made a scratch. A cat shared the house with him. This cat was his mother, and he loved her very much. He was happiest when it was just the two of them. At one point, though, that cat had had kittens, and he went mad with jealousy. He had once had a sister and knew that brothers and sisters were horrible. They wanted to take all your stuff, and even more, if they could. When he didn’t behave, his sister would lock him up in the bathroom, in the dark. That’s why the lunatic decided to rid himself of the kittens by burying them in the garden. He had even dug the hole and was waiting for the right moment, preferably at night. Luckily the cat managed to dissuade him by trusting him with a big, beautiful secret: he was the father of her kittens. She was certain of this in the way only a mother can be. Initially the lunatic didn’t understand. Wasn’t he her son, after all? How was it possible that he was a father as well? The cat, though, explained to him that there was nothing wrong with it since he was already grown up. She would always love him like a son, but as the father of her kittens, she would love him even more. The lunatic rejoiced. He immediately filled in the hole, and from then on, he looked after the cat and her kittens as if they were his own family.

Early the next morning the grey Škoda turned up again. A young man in sandals, a straw hat and dark glasses emerged. He looked around and walked up and down the street for a bit before knocking on the foreigner’s gate. She was drinking coffee on the terrace and was very surprised that someone was looking for her at this unusual hour. Her dog, roaming God knows where, arrived instantly and began to bark. The woman hurried to open the gate and grab the dog’s collar before it attacked the stranger.

‘Is this dog yours?’ the young man asked sternly. He was as white as a sheet.

‘Mine.’

‘Then tie it up before I come in.’

The foreigner took the dog behind the house and tied it up. When she returned the stranger had already slipped into the garden and was trampling her dewy lawn. A man, naked to the waist, was squatting against the side wall and tapping on it. The stranger took off his dark glasses and looked at him suspiciously.

‘Who’s that? Do you know him?’

‘He is my worker,’ the foreigner explained.

‘I see. And what’s he doing there?’

‘Puts tiles on the wall.’

The young man with the straw hat took a few steps without getting too close to the builder and was visibly relieved when he was certain he was not being lied to.

‘And you are…?

‘The new official in charge of Kokiche Street. From the police.’ On catching the distrustful gaze of the hostess, he added: ‘I’m undercover. I’ve come to take the lunatic away. Is he home?’

‘He should be home. He never goes outside his garden,’ the woman said.

‘What do you mean he never goes out?’ the officer said indignantly. ‘How am I going to catch him then?’

The woman shrugged. The young law enforcement officer became pensive.

‘Doesn’t anyone come to see him?

‘His parents, from time to time. They bring food, but they don’t go in. They leave it by the fence.’

Since turning up, the policeman had vigilantly observed the woman’s behaviour. And now he examined her, most unceremoniously, from head to toe. She was considerably older than him, but pleasant to look at. Well preserved, he thought. He couldn’t understand everything she said, but she seemed to know a great deal. At the police academy he had learned how important informers were and how a law enforcement officer must ingratiate himself with them in order to extract from them as much information as possible. So, he decided to soften the official tone and even smiled.

‘You’ve settled down well here. But I noticed straight away that you’re not local. Where are you from?’

The foreigner said the name of her homeland and the policeman whistled.

‘Do u spik inglish?’ he attempted before switching back to his native tongue: ‘I speak too, but only a little. I need to improve so I can move up the ladder. I don’t want to stay in this backwater. I want to fight organised crime, not hunt lunatics all my life. Hey, why don’t you give me a few lessons? It would be very useful. We can discuss the price. I can come here, for your convenience. In the evenings, after work.’

‘I don’t give lessons,’ the foreigner said.

‘Why not?’ asked the young man in surprise. ‘I told you we can agree on a price. Who refuses work in times like this, huh?’ He examined the brand-new house, which looked splendid to him. The foreigner seemed to consider.

‘We’ll see,’ she said after a while.

‘That’s the spirit!’ the policeman said jubilantly, pushing back his straw hat. It prevented him from seeing well and from assessing the operational situation soberly. ‘We are agreed then.’

Anyway, the foreigner seemed trustworthy. The lunatic was his real problem. He was just about to leave when he suddenly remembered something.

‘Wait.’

The woman hadn’t moved from her place. She was, after all, in her own home. The policeman looked around intently. The builder was still gluing stone slabs to the wall and gently tapping the hammer. Reaching behind his back, the policeman pulled a pistol from his belt. The foreigner was startled.

‘My service weapon,’ he said boastfully. He really wanted to show it to her in detail, but he had no time now. ‘Why don’t you put it in the house, but make sure that one over there doesn’t see. You can keep it safe for me, I’ll collect it on my way back. It’s really inconvenient, it bothers me in this heat since I’m undercover. I can’t leave it in the car. Who knows? Someone might steal it and then how will I explain myself.’

The woman was very confused. She didn’t dare touch the gun.

‘Go on, it’s not a big deal.’ The policeman laughed. ‘Hold it by the handle with the barrel pointing down. And under no circumstances put your finger on the trigger. The safety catch is down, but still. No need to fear though. Just like this.’

And he shoved the gun in her hand. Then, full of self-importance, he escorted her to the house, making sure the builder didn’t see them.

Once he was disarmed, he felt relieved, his thoughts seemed to flow more easily. It would not be that difficult to get the lunatic out of his lair; he just had to pretend to be something else. But what?

It was past noon when the woman met him again on the street. She was pushing an empty wheelbarrow, energetically climbing the hill.

‘Where’re you going?’ the policeman scolded her. ‘I looked for you at the house—you weren’t there. I left you my service weapon for responsible safekeeping. What if something bad happened, huh? Good job the dog was tied up.’

‘I was throwing out the rubbish,’ the woman said defensively.

‘Your rubbish won’t run away. Let’s go.’ And he ushered her upwards.

Later, the rains came, thunderstorms whirled and because she couldn’t work in the garden, she went away.

The kittens grew. Whenever the rain stopped, the lunatic would take them out to the garden for a bit so they could play. He joined their games and kept a vigilant watch. The mother stretched out in the wet grass and basked under the summer sun. She trusted him completely. He had decided to take them to the roof as soon as they were a little older. No one would touch them there. They would be happy.

After a few days, the policeman turned up again. This time he didn’t trouble to go past the lunatic’s house but knocked straight on the foreigner’s gate. She opened it immediately and he decided she had been waiting for him. That gave him a certain advantage. And anyway, after the incident with the gun, when she failed to live up to his expectations, he had reflected that he had been hasty, and she wasn’t as trustworthy as she had seemed at first. After all, he was an officer of the law, and she was just a citizen, albeit of a foreign country.

‘Where have you been?’

‘Travelling.’

‘And our lessons? Why didn’t you call me?’

‘I’m not ready.’

What is there to get ready for? the policeman thought in annoyance. Aren’t you going to be talking to me in your mother tongue? Stupid woman! At the same time though, he was pleased because her resistance seemed to have abated a little. Between ‘We’ll see’ and today’s response, he sensed a difference, and although he couldn’t explain it, he thought it was for the best.

‘Are you not undercover today?’

The policeman was embarrassed.

‘But, why? I am undercover, but my colleague took the hat. He too is undercover, but on another case. It belongs to the business. The hat that is. There is only one for the entire department and it’s not enough. We have a schedule.’

The woman smiled. The young man smiled too but immediately resumed his stern expression.

‘Give me something to put on my head because like this I can be easily recognised.’

She went into the house, emerging shortly thereafter holding a colourful oilcloth to her chest. It was red with pink hearts.

‘Here, this is all I have.’

The policeman took the oilcloth, stretched it out and examined it in confusion.

‘But this is a raincoat!’

‘Yes, for rain. This is all I have,’ the woman repeated.

‘Ah, well, if there’s nothing else…’ he sighed and slipped under the oilcloth.

The woman struggled to contain her laughter.

‘It suits you.’

The policeman didn’t say anything. She accompanied him to the gate and locked it behind him. He headed down the street towards the lunatic’s house. The sky was clear with not a cloud in sight and the sun glowed tyrannically after the rains. A few paces down the road, the policeman began sweating profusely and gritted his teeth. It was clear to him that English was not going to be all it took to climb up the ranks. So, he continued to march determinedly. The red oilcloth enveloped him like a cloak of fire giving him the ominous appearance of a Grand Inquisitor.

All her life she had worked like a dog and saved so she could buy her freedom to be able to live someplace quiet and secluded, closer to God, before she grew too old. She had dreamed of buying a nameless little island in the ocean and settling there. But little islands were selling at high prices, and she hadn’t saved that much. That’s why she had finally settled on this Balkan wilderness with its charming nature and so on. At the end of the day, it was an island like any other, and it turned out to be significantly cheaper. She worked from dawn to dusk to tame the steep, arid meadow, densely overgrown with brambles, sloes and thistles as evil and snarling as living people. In the beginning the locals thought that she was out of her mind, but when they saw how hard she worked, they began to respect her. Only the lunatic tormented her. Since he had aimed the cobblestone at her, she hadn’t set foot on the lower end of the street. Sometimes her neighbour, the old man across the street, came to give her news. The news was always the same: the lunatic was doing something in his garden but hadn’t come out of it today either. He had banished his mother and father. He had climbed on the roof and shouted that he’d jump.

Ah well, high time he jumped so it’s all done with, the woman thought and was ashamed of these thoughts, which rushed in more and more often and which she was powerless to chase away. She didn’t wish him dead. Most likely he didn’t wish her dead either. It was neither’s fault that the world in this neck of the woods was arranged that way. And now in the addition to the lunatic there was the policeman. Once a week, she was thinking, but no more. And half-price. But only if necessary. Only as a last resort. And just like the lunatic, she was straining her ears for the unmarked police car, and if she heard the rumble of the engine, she hid in the house.

 In the meantime, the lunatic drilled a few more holes in the roof. Now, whenever it rained, the rain poured directly into the room he slept in and into the adjacent rooms, and he had scattered buckets and pots and pans everywhere. He no longer had anything to cook in, so he ate only dry stuff and became constipated. The constipation agitated him further, filling his heart with worry, and his sleep, which didn’t come easily anyway, with images and suspicions. He tossed and turned on his mattress, struggling to breathe, his body aching. He watched the stars through the holes and caught the cosmic rays. There was no electricity in the house, and this was his only light at night. Hoping they could drive him out of the house, his parents weren’t paying the electricity bill, but he wasn’t giving up. The walls too irradiated him with black crystals of anti-matter, sharp as knives. The lunatic was very careful not to get close to them. He had special routes for moving inside the house, which he changed constantly. Almost every day new sources of anti-matter gaped in the walls, and he felt them immediately in his brain. He had to walk around them lest they devour him. Sooner or later, that would happen. He no longer had the strength to resist. He was comforted only by the thought of the pool he was going to build. He didn’t want it for himself, but for his family, for the cat and the kittens. He had promised to teach them to swim when they grew up. The lunatic was a good swimmer. He used to train in the past. He was fit and young back then and understood nothing.

A few days later the dog was wandering the street, barking incessantly. The foreigner ran out to get it because she was worried that it was the policeman again and he would tell her off. Instead of the young man with the hat though, a stranger dressed in camouflage, a machine gun in his hand, was walking along the track. He had drawn two thick black lines, that gleamed greasily, under his eyes. He looked like a shadow from Hades. The dog was at his feet, jumping and baring its teeth. The foreigner heard the bolt of the machine gun click and ran to catch the dog. The man looked at her with glassy eyes and walked away. He was obviously from the special forces. But why was he alone? Surely others would come as well. The woman dragged the dog into her garden, tied him to the chain, walked into the house and locked the door.

Early in the afternoon they took the lunatic away. She didn’t even get to know about it. She simply sensed his absence. Only the ambulance and a police car turned up, but no one knocked on her door. No one asked her anything.

The dog remained on its chain the whole day and night.

The next morning the builder came and got on with putting handrails on the terrace. The foreigner went down into town and bought more pots of flowers. They smelled nice, even better than nice, but she hadn’t yet learned another word and nice was good enough for her. Her garden was huge and when the builder finished the paved paths, it would be a real paradise on earth.

At dusk she took the dog and walked down the street. Over there, in the meadow that lay beyond the dump, from time immemorial, two oaks grew. A summer storm last year had left only one of them. That’s where the woman was headed. She was sad about the tree. It too had a soul. It stood all on its own now, like her. She was on her way to visit it.

She stopped by the lunatic’s fence. Beyond it grew a garden arranged in straight lines. The cherries were laden with black, unpicked fruit. The plum and apple trees were promising an abundant harvest. The tomatoes were lush. There were other plants too—thick, tall, stately, but the foreigner didn’t know their names. No one on Kokiche Street had a garden like this. Not even her neighbour, the old man, who looked after bees and some small sour grapes that were no good even for rakia.

‘The mother and father came around lunch time,’ he told her. ‘I don’t know how they managed to lure him out, but finally he let them in. They must’ve plotted this with the police because that lot went in with them.’

‘They weren’t policemen,’ the foreigner noted and shuddered remembering the glassy eyes of the camouflaged man.

‘Same thing, it doesn’t matter what they were. The important thing is, that it’s all done with. Well, nothing’s done with, but that’s the saying.’

‘How come it’s not done with?’

The old man looked at her cunningly and smiled. He was pleased he knew more than she who had lived abroad and travelled the world.

‘They’ll lock him up in a nuthouse for a month or so, treat him for a bit and then let him go. They can’t keep him longer, that’s what the ambulance doctor told me. He’ll probably come back here, where else would he go? I don’t know though. That’s what the doctor said.’

The foreigner called the dog and went on her way. She imagined the nuthouse to be a large, welcoming building with French windows, encircled by a park. The patients walked around, rested on benches and played board games under the care of obliging, loving nurses. They were sick people, and sickness is not a crime.

Her mind was touched by compassion at this mundane thought, but not her heart.

She was already walking through the meadow, where, hidden in the long grass, young brambles merrily scratched her legs. The living oak and the hollow trunk of the dead one awaited her. From here, the ugly polygonal house was visible as if in the palm of your hand. The short climb hadn’t tired her, and yet she needed to rest. Suddenly, a faint, insistent meow came from somewhere. The dog rushed in its direction and this time the woman didn’t recall it. It had been chained long enough, and now she wanted it to be free.

The lunatic’s mother, the cat, was calling her children.

ЛОВЪТ

Елена Алексиева

Пръв пристигна камионът на пожарната. Коловозът, който местните наричаха улица „Кокиче“, му беше тесен.  Камионът беше червен, лъскав и четвъртит, като детска играчка. Сега коловозът не беше кален, а само прашен и обрасъл с висока до пояс трева и с всякакви саморасляци. Той свършваше в своеобразно малко бунище за строителни материали и по-нататък в ливадите нямаше път. Дори когато мълчеше, камионът на пожарната вдъхваше респект. Вътре седяха четирима пожарникари с тъмносини защитни комбинезони и страшно се потяха от жегата. Петият караше камиона и псуваше тихичко или наум, понеже нямаше къде да обърне и после щеше да му се наложи да се връща на заден ход.

Малко след пожарната дойдоха две полицейски коли – едната бяла и с надпис, другата цивилна сива шкода с износени зимни гуми и огъната задна броня. Те спряха малко настрани зад камиона. Последна се зададе линейката. Изглеждаше чисто нова и неупотребявана. Коловозът се запълни. Повече никой не можеше да мине по него – нито  да дойде, нито да си тръгне.

Жената от ъгловата къща в горния край на улицата наблюдаваше всичко през оградата. Тя беше чужденка и садеше цветя в градината си. Градината, както и къщата, също беше чисто нова и се нуждаеше от любов, грижа и човешко присъствие. Това важи с еднаква сила и за живите, и за мъртвите същества, но с мъртвите е по-лесно, понеже не мърдат.

Пожарникарите, полицаите и лекарят от линейката се скупчиха пред градинската порта в долния край на улицата. Портата беше разнебитена, но заключена. Един от цивилните полицаи се опита да я напъне, портата се заклати, но не поддаде. Понеже не беше извършено престъпление, те нямаха право да нахлуят вътре. Пожарникарите свалиха платнището и го проснаха до оградата. Лекарят запали цигара. Суетяха се отпред като пилци, които чакат да ги нахранят, и поверително разговаряха помежду си. От отсрещния двор надничаше едър, загорял от слънцето старец по потник и къси панталони. Полицаите го повикаха, той с готовност прекоси коловоза и дойде при тях.

“Откога е така?”

“Отдавна.”

“Колко отдавна?”

“Кажи-речи от миналото лято. Но сега е там от няколко часа.”

Полицаите го пуснаха да си ходи, обаче той не си тръгна. Улица „Кокиче“ отдавна не беше преживявала такава любопитна и весела случка, а по-точно май никога.

“Няма ли да предприемете…”

“Какво?”

Старецът сви рамене.

“Де да знам. Каквото трябва.”

“За да предприемем нещо, първо трябва той да излезе. Иначе законът ни ограничава.”

“Егати закона – промърмори старецът, и този път наистина си тръгна, разочарован.”

Лудият седеше на покрива под избелял плажен чадър, който сам си беше монтирал. Той беше сръчен и изобретателен. Родителите му твърдяха, че е полудял от много ум. Дълбоко в себе си той беше съгласен с тях и се гордееше както с ума, така и с лудостта си. Те се бяха измъчили с него. Два пъти седмично идваха да му носят храна и я оставяха до оградата, понеже не ги пускаше вътре. Понякога я прибираше той, друг път я изяждаха селските кучета. Особено кучето на чужденката, което тя пускаше да скита свободно. То беше дебело и силно като мечка и на всички се зъбеше. Веднъж лудият се беше сбил с него за храната си и беше изгубил битката. Оттогава мразеше и кучето, и чужденката.

Той беше млад и много пълен, с болезнено бяла кожа, която лесно изгаряше. Затова си беше взел лосион против слънце и един стар театрален бинокъл, който от време на време приближаваше до очите си, за да наблюдава по-добре спектакъла. Не му се искаше нищо да изпусне и понеже отдавна не си пиеше хапчетата, беше в приповдигнато настроение.

Цивилният полицай – същият, който беше говорил със стареца – се облегна на оградата и подвикна:

“Не бой се, нищо лошо няма да ти направим. Искаме само да поговорим.”

Лудият мълчеше.

“Ела, бе! Ще вземеш да паднеш!”

Лудият мълчеше. Беше му горещо, затова се беше съблякъл по гащи. Приличаше на огромна снежна пряспа  на покрива на огромната грозна къща, която поразително напомняше на Националния дворец на културата и която родителите му бяха вдигнали в по-добри времена. После неочаквано изкрещя:

“Аз имам две висши образования! Не мога да разговарям с вас!”

Сред служителите на реда нямаше никой с две висши и те се смълчаха, омърлушени. Само лекарят дръзна да се обади:

“С мен можеш да говориш! Завършил съм медицина! Но лудият не го удостои с внимание.”

Чужденката продължаваше да гледа иззад своята огра да, а току-що насадените ѝ цветенца покрай калдъръмения бордюр се блещеха жизнерадостно и вече вехнеха под жеж кото слънце, защото и животът, и смъртта в летния ден ги привличаха еднакво. Тя много искаше да напусне имота си, за да проследи по-отблизо развоя на събитията, но не смееше. Лудият обичаше да я замеря с камъни. В двора си той беше струпал цяла камара павета, които беше откопал от пътеките в градината, и когато опреше до самоотбрана или пък до нападение, не си поплюваше. Веднъж дори ѝ беше извикал, че ще убие и нея, и кучето, и павето, с което я беше замерил, не остави у чужденката и капка съмнение. Тя се беше обадила в полицията и тогава пристигна същата сива шкода с изкривената броня, постоя паркирана насред улицата и бързо си тръгна. Служителят на реда ѝ беше обяснил, че без заповед от съда не може да стори нищо. Сега изглежда въпросната заповед беше получена и чужденката умираше от любопитство как ще бъде изпълнена.

Затова, когато половин час по-късно първо линейката, а след нея и пожарната кола – на заден ход – се заизнизваха обратно през коловоза, тя, подобно на своя съсед, стареца, остана разочарована. В тази страна с чаровна природа и гостоприемно туземно население очевидно цареше пълно беззаконие, щом властите не успяваха да се справят с един луд, който заплашваше нея и кучето ѝ. Някога, в далечната си родина, самата чужденка беше имала приятелка с подобно страдание, но тя си пиеше хапчетата, не се катереше по покривите и през по-голямата част от времето живееше в щастливо неведение относно своята лудост.

Пожарникарите крачеха през жилавата трева и бодливите саморасляци отстрани до камиона. По гърбовете и гърдите им, под защитните облекла, се стичаше люта мъжка пот и непоносимо ги щипеше. Те си бяха прибрали платнището и тихичко псуваха от. Изглеждаха като хора, прекосили пустиня и принудени да се върнат обрат но с празни ръце. Чужденката клекна сред цветенцата и се вглъби в заниманието си с тъжно примирение. Лудият навярно тържествуваше в своята крепост.

На улица „Кокиче“ имаше не една грозна къща, но никоя не можеше да се сравни с неговата. Тя беше най-голямата, с форма на неправилен многоъгълник, съставен от други неправилни многоъгълници, наблъскани един в друг сякаш насила. Поради тази конструктивна особеност, покривът беше плоска бетонна плоча, която лудият беше пробил вече на няколко места. Той възнамеряваше да направи там басейн, затова и беше довлякъл плажния чадър. Къщата на лудия изглеждаше по-безумна от него и беше глътнала толкова строителен материал и пари, че остана недовършена. Сега тя се издигаше пепелява и неестествено подута в своята ъгловатост, и търпеливо чакаше да я срути някое по-силничко земетресение, та да се отърве. Имаше да си чака обаче, защото покрай другото беше погълнала и десетки кубици бетон.

Тържеството на лудия на трая дълго. Той имаше беззащитно сърце, което от време на време така настоятелно му напомняше за себе си, че му идеше да си разкъса гърдите, да го извади оттам и да го прибере на някое друго, по-сигурно място. Веднъж дори опита да се разреже с нож, но се уплаши от болката и само се одраска. Заедно с него в къщата живееше и една котка. Тази котка му беше майка и той много я обичаше. Докато си бяха двамата, им беше добре. После обаче котката се окоти и лудият побесня от ревност. Едно време той беше имал по-голяма сестра и знаеше, че сестрите и братята са нещо ужасно. Те искат да ти вземат всичко, а ако могат – и повече. Когато не слушаше, сестра му го заключваше на тъмно в банята. Затова лудият намисли да се отърве от котетата, като ги зарови в градината. Дори беше изкопал дупката и само чакаше сгоден момент, за предпочитане през нощта. Добре че котката го разубеди. Тя му довери една голяма и хубава тайна: той беше баща на котетата й. Беше сигурна в това така, както може да е сигурна само една майка. Отначало лудият не разбра. Нали ѝ беше син? Как можеше тогава да е и баща? Котката обаче му обясни, че няма нищо нередно, нали вече беше порасъл. Тя винаги щеше да го обича като син, но като баща на котетата ѝ щеше да го обича още повече. Лудият се зарадва. Тозчас зари дупката и оттогава се грижеше за котката и за децата ѝ като за свое семейство.

Рано на другата сутрин сивата шкода отново се появи. От нея слезе младеж със сандали, сламена шапка и тъмни очила. Огледа се, разтъпка се нагоре-надолу по улицата и потропа на портата на чужденката. Тя тъкмо пиеше кафето си на терасата и силно се учуди, че някой я търси в този необичаен час. Кучето ѝ, което се мотаеше кой знае къде, мигновено пристигна и се разлая. Жената побърза да отвори, преди да се е нахвърлило върху непознатия. Улови животното за нашийника и отключи.

“Ваше ли е това куче? – строго попита младежът. Той беше целият пребледнял.”

“Мое.”

“Вържете го тогава, преди да вляза.”

Чужденката отведе кучето зад къщата и го върза. Когато се върна, непознатият вече се беше намъкнал в градината и газеше росния райграс. До страничната стена, гол до кръста, клечеше мъж и почукваше с едно чукче по бучардата. Непознатият свали тъмните очила и го изгледа подозрително.

“Кой е този? Познавате ли го?”

“Той е моят работник – обясни чужденката.”

“Така ли. И какво прави там?”

“Облицова с камък.”

Младежът със сламената шапка пристъпи няколко крачки, без да се приближава съвсем до работника, и като се увери, че не го лъжат, видимо се успокои.

“А вие сте…?”

“Новият отговорник за улица „Кокиче“. От полицията. – И уловил недоверчивия поглед на стопанката, додаде: – Под прикритие съм. Дошъл съм да отведа лудия. Той вкъщи ли си е?”

“Трябва да си е вкъщи. Той никога не излиза от двора – отвърна жената.”

“Как така не излиза? – възмути се цивилният. – Тогава как ще го заловя?”

Жената сви рамене. Младият служител на реда се замисли.

“Никой ли не го посещава?”

“Родителите му от време на време. Носят храна, но не влизат. Оставят я до оградата.”

Откакто беше дошъл, полицаят зорко следеше повед нието на жената. Сега най-безцеремонно я разгледа от глава до пети. Беше значително по-възрастна от него, но приятна на вид. Запазена, рече си полицаят. Не ѝ разбираше всичко, когато говореше, но май знаеше много. Той беше учил в полицейското училище колко важни са информаторите и че служителят на реда трябва да ги предразположи, за да изкопчи от тях колкото се може повече важни сведения. Ето защо реши да смекчи служебния тон и даже се поусмихна.

“Добре сте се устроили тук. Но аз веднага видях, че не сте местна. Откъде сте?”

Чужденката назова родината си и полицаят подсвирна.

“Ду ю спик инглиш? И аз говоря, но малко. Трябва да се усъвършенствам, за да ме преместят на по-отговорна работа. Няма да стоя все в тоя пущинак, я. Искам да се боря с организираната престъпност, а не цял живот да ловя луди. Ама вие що не ми дадете някой и друг урок? Много ще ми е от полза. Ще се спазарим за цената. За ваше удобство мога да идвам тук, да не ви притеснявам. Вечер, след работа.”

Той усети, че се е разприказвал, смути се и млъкна.

“Не давам уроци – заяви чужденката.”

“Как така? – удиви се младежът. – Нали ви казах, ще се спазарим за цената. Кой отказва работа в тия времена? Той погледна чисто новата къща. Стори му се разкошна. Чужденката май се замисли.”

“Ще видим – отвърна след малко.”

“А така! – зарадва се полицаят и килна назад сламената си шапка. Тя му пречеше да вижда добре и трезво да преценява оперативната обстановка. – Разбрахме се, значи.”

Във всеки случай чужденката изглеждаше благонадеждна. Само с лудия не знаеше какво да прави.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато внезапно се сети за нещо.

“Чакайте.”

Жената не беше помръднала от мястото си, нали си беше у дома. Полицаят се огледа напрегнато. Работникът все така лепеше каменните плочи върху бучардата и почук ваше с чукчето. Цивилният се пресегна зад гърба си и измъкна изпод колана си пистолет. Чужденката се стресна.

“Служебното ми оръжие – похвали се. Много искаше да ѝ го покаже подробно, но сега нямаше време. – Я го приберете вътре, в къщата, ама така, че онзи там да не види. Ще ми го пазите, пък аз на връщане ще си го взема. Страшно ми се пречка, както съм под прикритие в тая жега. А в колата не мога да го оставя. Знам ли… Току-виж го откраднал някой, после ходи, че се обяснявай.”

Жената съвсем се обърка. Не смееше да посегне.

“Е, какво толкова! – засмя се полицаят. – Значи, ще го държите за дръжката надолу с цевта. И в никакъв случай няма да си слагате пръста на спусъка. Вярно, че предпазителят е спуснат, но все пак. Няма страшно. Ето така.”

И той тикна пистолета в ръката ѝ. После наперено я съпроводи до къщата, следейки работникът да не забележи.

Щом се разоръжи и му олекна, главата му като че заработи по-ясно. Едва ли щеше да е чак толкова трудно да изкара лудия от леговището му, само трябваше да се прес тори на нещо. Но на какво?

Минаваше обяд, когато жената отново го срещна на пътя. Тя буташе празна градинска количка и чевръсто катереше наклона.

“Къде ходите? – скара ѝ се полицаят. – Търсих ви у вас – няма ви! Нали ви оставих служебното си оръжие на отговорно пазене! Ами ако стане някоя беля? Добре поне, че кучето беше вързано.”

“Изхвърлях боклук – оправда се жената.”

“Боклукът няма да ви избяга! Хайде, да вървим. И той я подбра нагоре по стръмното.”

А после заваляха дъждове, извиха се гръмотевични бури и понеже не можеше да работи в градината, тя замина.

Котетата растяха. Спреше ли да вали, лудият ги изнасяше по малко на двора да си поиграят. Играеше и той с тях и зорко бдеше. Майката се изтягаше в мократа трева и се припичаше под лятното слънце. Тя му имаше пълно доверие. Щом поотраснеха още, беше решил да ги качи на покрива. Там никой нямаше да ги закача. Щяха да бъдат щастливи.

След някой и друг ден полицаят отново се вести. Този път не си направи труда да намине първо край лудия, ами направо похлопа на портата на чужденката. Тя му отвори веднага и той реши, че сигурно го е чакала. Това му даваше известно предимство. А и след случката с пистолета, когато не беше оправдала доверието му, той беше разсъдил, че може би е прибързал и не е чак толкова благонадеждна, колкото му се беше сторила отначало. Все пак той беше служител на реда, а тя просто гражданка, макар и на чужда държава.

“Къде бяхте?”

“Пътувах.”

“Ами уроците? Защо не ми се обадихте?”

“Не съм готова.”

Че какво пък има да си готова, подразни се полицаят. Нали ще ми говориш на своя си език? Женска работа! В същото време обаче му стана приятно, понеже му се стори, че съпротивата ѝ е понамаляла. Между „ще видим“ и днешното той долавяше някаква разлика и при все че не можеше да обясни в какво точно се състои, сметна, че е за  добро.

“Днес не сте ли под прикритие? Полицаят се смути.”

“А, защо? Под прикритие съм, ама шапката я взе колегата. Той също е под прикритие, но по друга задача. Тя ни е служебна. Шапката де. Само една е за цялото управление и не стига за всички. Ползваме я по списък. “

Жената му се усмихна. Засмя се и младежът, но тута си пак стана сериозен.

“Я да ми дадете нещо да си сложа на главата, че така съм много разпознаваем.”

Тя се прибра в къщата и след малко се върна, притиснала до гърдите си шарена мушама. Беше червена на розови сърчица.

“Ето. Нямам друго.”

Полицаят взе мушамата, разгъна я и я погледна объркан.

“Но това е дъждобран!”

“Да, за дъжд. Нямам друго – повтори жената.”

“Е, щом няма… – Той въздъхна и навлече мушамата.”

Жената едва се сдържа да не прихне.

“Отива ви.”

Полицаят нищо не каза. Тя го изпрати до портата и заключи. Той тръгна надолу по улицата към къщата на лудия. По небето нямаше нито едно облаче и след дъждовните дни слънцето отново припичаше тиранично. Няколко крачки по-нататък полицаят започна да се поти неудържимо, но стисна зъби. Беше наясно, че за да израсте в професията, само английският няма да е достатъчен. Щеше да му се наложи да изтърпи къде по-страшни несгоди. Затова продължи да върви твърдо по пътя си, а червената мушама го обгръщаше като огнен плащ, придавайки му съдбовния вид на велик инквизитор.

Цял живот беше работила като вол и беше пестила, за да си плати свободата да поживее на някое тихо и усамотено местенце по-близо до Бога, преди съвсем да е грохнала. Мечтала беше да си купи анонимно островче в океана, от ония, дето ги няма на картата, и да се засели там. Но островчетата се продаваха скъпо, а тя не беше спестила чак толкова. Затова най-после си беше харесала тоя балкански пущинак с чаровната природа и прочие. В крайна сметка, то си беше остров като всеки друг, а и излезе значително по-евтино. Трудеше се от сутрин до мрак да облагороди голата, стръмна ливада, гъсто обрасла с шипки, джанки и магарешки тръни, зли и наежени като живи хора. Отначало местните ѝ се чудеха на акъла, но като гледаха как се тре пе, почнаха да я уважават. Единствено лудият я измъчваше. Откак я беше замерил с павето, тя не стъпваше в долния край на улицата. Понякога нейният съсед, старецът, който живееше срещу него, идваше да ѝ съобщи новини. Новините бяха винаги едни и същи: лудият правил нещо в градината, но и днес не излязъл от двора си. Прогонил майка си и баща си. Качил се на покрива и крещял, че ще скочи.

Какво пък, да скача най-сетне, че да се свърши, мислеше си жената и се срамуваше от тия свои мисли, а те я спохождаха все по-често и тя беше безсилна да ги прогони. Не му желаеше смъртта. Сигурно и той не желаеше нейната. Никой от двамата не беше крив, че тукашният свят е устроен така. А ето че към лудия се беше прибавил и полицаят. „Веднъж седмично, разсъждаваше тя, не повече. И на половин цена. Но само ако се наложи. Само в краен случай.“ И също като лудия слухтеше дали ще се зададе цивилната полицейска кола, и чуеше ли бученето на двигател, се криеше в къщата.

Междувременно лудият проби още няколко дупки на покрива. Сега, когато валеше, дъждът се лееше право в ста ята, в която спеше, и в съседните помещения, и той навсякъде беше наслагал кофи, тенджери и легени. Вече нямаше в какво да си готви, затова дъвчеше все сухоежбина и стомахът му се запече. Запекът го изнервяше и изпълваше сърцето му с тревога, а съня, който бездруго не идваше лесно, с невнятни образи и подозрения. Той се мяташе на дюшека си и едва дишаше, тялото го болеше. Гледаше звездите през дупките и ловеше космическите лъчения. В къщата нямаше електричество и тази му беше едничката светлина нощем. Родителите му не плащаха сметката за ток с надеждата да го прогонят от там, но той не се даваше. Стените също го облъчваха с черни кристали антиматерия, остри като ножо ве. Лудият внимаваше много да не се приближава до тях. Имаше си специални маршрути, по които се придвижваше вътре. Те се променяха постоянно. Почти всеки ден в стените зейваха нови източници на антиматерия и той веднага ги усещаше в мозъка си. Трябваше да ги заобикаля, иначе щяха да го погълнат. Рано или късно и това щеше да стане. Вече нямаше сили да се съпротивлява. Утешаваше го само мисълта за басейна, който щеше да построи. Не го искаше за себе си, а за семейството, за котката с котетата. Беше им обещал като пораснат съвсем, да ги научи да плуват. Лудият беше добър плувец. Навремето беше тренирал. Тогава беше строен и млад, и нищичко не разбираше.

Няколко дни по-късно кучето отново се щураше по улицата и лаеше бясно. Чужденката хукна навън да го хване, защото се боеше, че е полицаят, и пак ще ѝ се кара. Вместо младежа с шапката обаче, из коловоза крачеше непознат мъж с униформа в защѝтен цвят и с автомат в ръка. Под очите си беше начертал две дебели черни черти, проблясващи мазно, и сам той приличаше на сянка от Хадес. Кучето скачаше в краката му и се зъбеше. Чужденката чу как затворът на автомата изщрака и се спусна да го улови. Мъжът я изгледа със стъклени очи и отмина. Очевидно беше от специалните части. Но защо беше сам? Сигурно щяха да дойдат и други. Жената задърпа кучето към двора си, върза го на веригата, прибра се в къщата и заключи.

Рано следобед отведоха лудия. Тя дори не разбра. Просто почувства, че вече го няма. Пристигнаха само линейката и една полицейска кола, но никой не потропа на вратата ѝ. Никой нищо не я попита.

Кучето стоя на веригата цял ден и цяла нощ.

На другата сутрин дойде работникът и се захвана да поставя перила на терасата. Чужденката слезе до града и купи още саксийки с цветя. Те миришеха хубаво, даже повече от хубаво, но тя още не беше научила друга дума и хубавото ѝ стигаше. Дворът ѝ беше голям и когато работникът завършеше калдъръмените пътеки, щеше да стане истински земен рай.

Привечер излезе да разходи кучето и пое надолу по улицата. Там, в ливадата, която се отваряше отвъд бунището, от памтивека растяха две дъбици. Лятна буря миналата година беше оставила само едната. Жената вървеше нататък. Мъчно ѝ беше за дървото. То също имаше душа. Сега стоеше самичко, като нея. Беше тръгнала да го навести.

Спря се пред оградата на лудия. Вътре растеше градина, подредена в стройни лехи. Черешите бяха отрупани с черен, необран плод. Сливите и ябълките бяха вързали изобилно. Доматите буйстваха. Имаше и други растения, гъсти, високи, тържествени, но чужденката не ги познаваше. Никой на улица „Кокиче“ нямаше такава градина. Дори съседът ѝ, старецът, който гледаше пчели и едно ситно, кисело грозде, дето не ставаше и за ракия.

“Майката и бащата дойдоха по обяд – разправи ѝ той. – Не знам как го прилъгаха, но най-накрая ги пусна вътре. Сигурно са се наговорили с полицаите, защото ония влязоха с тях.”

“Не бяха полицаи – забеляза чужденката, и като си спомни стъклените очи на маскирания, побиха я тръпки.”

“Все тая, каквито ще да са. Важното е, че всичко свър ши. То нищо не е свършило де, ама такава е приказката.”

“Как не е свършило?”

Старецът я погледна лукаво и се засмя. Стана му драго, че знае повече от нея, дето беше живяла в чужбина и обиколила света.

“Те сега ще го въдворят за месец в някоя лудница, ще го полекуват и ще го пуснат. Повече не можели да го държат, така ми обясни докторът от линейката. Той сигурно пак тук ще се върне, къде ще се дене. Ама не знам. Докто рът рече така.”

Чужденката повика кучето и отмина. Тя си представи лудницата като голямо, приветливо здание с френски прозорци, заобиколено от парк. Там пациентите се разхождаха, седяха по пейките и играеха разни настолни игри под грижите на търпелив и любящ персонал. Те бяха болни хора, а болестта не е престъпление.

При тази банална мисъл разумът ѝ човеколюбиво се развълнува, но не и сърцето.

Вече крачеше през ливадата, където, скрити във високата трева, млади тръни весело деряха краката ѝ. Живото дърво и мъртвото, от което стърчеше само кухият дънер, я чакаха. Оттук грозната многоъгълна къща се виждаше като на длан. Краткото изкачване не я беше уморило, и все пак имаше нужда да си почине. Изведнъж отнякъде долетя тънко настойчиво мяукане. Кучето се спусна натам и този път жената не го извика. Беше стояло достатъчно дълго на веригата и сега тя искаше да бъде свободно.

Майката на лудия, котката, викаше своите деца.

---

Back to TOC